М О Т И В И                                                                                НОХД №126/2013 година

 

Производството по делото е образувано по повод на обвинителен акт на Районна прокуратура гр.Малко Търново срещу подсъдимия Л.Т., срещу когото е повдигнато обвинение за това, че: “На 08.08.2013 г., около 08,30 часа в района на бившата 8-ма гранична застава в м.”**”, в зоната на отговорност на ГПУ Малко Търново, е влязъл през границата на страната без разрешение от надлежните органи на властта и не през определените за това места”, с което е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.279, ал.1 от НК.

В съдебно заседание, след приключване на съдебното следствие, представителя на РП-гр.Малко Търново поддържа обвинението и пледира за приложение на чл.279, ал.5 от НК, а именно на подсъдимия Л.Т. да не се налага наказание, тъй като е влязъл в страната, за да се ползва от правото на убежище съгласно с Конституцията.

Подсъдимият Л.Т., чрез назначеният му преводач, по време на проведеното съдебно разследване дава обяснения по така повдигнатото му обвинение, прави спорадични признания относно инкриминираното деяние, като описва фрагментарно времето, мястото, начина и подбудите за извършването му. Същият сочи в своя защита липсата на субективна страна при осъществяване на деянието, тъй като мястото, на което е бил установен от служителите на ГПУ - Малко Търново, е било без обозначителни табели или телена ограда, указващи принадлежността му към територията на Република България, като по този начин се домогва да установи липсата на знание, че се е намирал извън границите на Република Турция. Независимо от изразената в тази насока позиция, при последната си дума, подсъдимият изразява искрено съжаление за извършеното и моли за справедлив съдебен акт.

Защитата на подсъдимия Л.Т. в лицето на адв.К. от САК пледира за невиновност и постановяване на оправдателна присъда по чл.279, ал.1 от НК, като се позовава на липсата на безспорни и категорични доказателства, установяващи субективната страна на престъпното деяние и излага аргументи, че съдебният акт не може да почива на предположения. Същата предлага алтернативно, в случай че РС-гр.Бургас приеме, че обвинението спрямо подзащитният му Т. е доказано по несъмнен и убедителен начин, наказуемостта за него да отпадне на основание чл.279, ал.5 от НК.

За невиновност и постановяване на оправдателен съдебен акт спрямо подсъдимия Л.Т. пледира и защитникът му - адв.Д. от БАК, който също излага фактически и правни доводи, обосноваващи липсата на субективна страна на престъпно деяние.

Съдът, като обсъди на основание чл.14 и 18 от НПК всички доказателства, събрани по делото-обясненията на подсъдимия Л.Т., дадени по време на съдебното разследване, показанията на свидетелите К. К. и Д.Д., депозирани в хода на проведеното съдебно следствие и приложения по делото писмен доказателствен материал, намира за установено от фактическа страна следното:

Подсъдимият Л.Т. е роден на *** г. в гр.**, живущ в гр.** кв.”А.”, **** район, **** част, блок * № **, ет.**, ап.**. Същият е турчин, турски гражданин, женен е и не е осъждан.

Подсъдимият Л.Т. работи като адвокат в Република Турция и е регистриран в Адвокатска колегия – гр.И. под № ****.

Подсъдимият Т. е и член на Партия на националистическото движение, която се представлява парламентарно в Република Турция.

На 05.08.2013 г., наказателен съд на Република Турция постановил осъдителна присъда спрямо подсъдимия по настоящето дело Т., с която същият е бил признат за виновен по обвинение в членуване във въоръжена терористична организация. Наложено му било наказание десет години лишаване от свобода.

Към настоящия момент присъдата се обжалва и не е влязла в сила.

Подсъдимият Т. не бил съгласен с постановената от турския наказателен съд присъда, считал я за политическа, обслужваща от една страна интересите на управляващата в Република Турция партия, а от друга санкционираща го за изразените му политически мнения и убеждения, постановена при съществени процесуални нарушения и такива на основните права и свободи на човека.

Воден от горното и страхувайки се за живота си, подсъдимият Т. взел решение да напусне родината си и да потърси убежище в Република България.

Рано сутринта на 08.08.2013 г., подсъдимият Т. влязъл от Република Турция в Република България, като преминал през река Делийска, която се намира в района на бившата 8-ма гранична застава в м.”**”, в зоната на отговорност на ГПУ - Малко Търново.

Около 08,30 часа, след получен сигнал, униформени служители на ГПУ - Малко Търново, сред които свидетелите К. и Д., установили подсъдимия Т. на около 200 метра след м.”**”. Същият бил облечен в бял анцунг, носел шапка, обут бил в маратонки и вървял по асфалтов път, водещ към гр.Малко Търново, говорейки по мобилен телефон.

Подсъдимият Т. не оказал съпротива и не направил опит за бягство в посока обратно към Република Турция.

На място било проведено събеседване с подсъдимия Т., по време на което св.Д. го попитал на български език къде е паспорта му. Подсъдимият отговорил на турски език, а от отговора му, св.Д. разбрал, че паспорта му е в хотел в гр.Малко Търново.

Други действия от страна на св.Д. или на св.К. не са били извършвани, тъй като на място пристигнала мобилна група с други служители на ГПУ-Малко Търново, на които подсъдимият е бил предаден. С мобилната група останал св.К., а св.Д. напуснал, за да обходи района с цел установяване на мястото, през което подсъдимият е влязъл в Република България.

На място, в присъствието на св.К., на подсъдимият Т. е бил извършен обиск, при който у него били открити ръчен часовник, осем таблетки с хапчета, четиридесет и три банкноти в Евро на обща стойност 2850 Евро, телефонен апарат „Самсунг” /”Samsung/ и лична карта на турски език. Последната, заедно с хапчетата се намирала в джоба на анцунга му, а парите - в чорапа му.

Непосредствено след това, подсъдимият Т. е бил отведен в управлението на ГПУ -Малко Търново, където били съставени Протокол за обиск на лице и опис на предмети и вещи, сред които не фигура лична карта на турски език.

В управлението подсъдимият Т. заявил, че е турски гражданин, че се казва Л.Т., че няма паспорт, тъй като е избягал от Република Турция, за да поиска политическо убежище. Изготвена била Европейска дактилоскопна карта №12/08.08.2013 г.

На 14.08.23013 г., подсъдимият Т. е подал до Администрацията на Президента на Република България и до Агенция за бежанците – гр.София, молби за придобиване статут на бежанец, като до постановяване на присъдата, по същите няма произнасяне от компетентните органи.

На подсъдимият Т. е издадена Регистрационна карта на чужденец, подал молба за убежище №824000050.

Изложената фактическа обстановка се подкрепя от събраните по делото доказателства -частично от обясненията на подсъдимия Т., депозирани по време на проведеното съдебно следствие, от показанията на свидетеля Д. и частично от показанията на свидетеля К., дадени в хода на съдебното разследване, както и от прочетения на основание чл.283 от НПК писмен доказателствен материал.

Съдът кредитира обясненията на подсъдимия Л.Т. в по-голямата им част като непротиворечащи на събрания по делото доказателствен материал и приема за недостоверни неговите изявления единствено в частта, в която същият се домогва да установи липсата на субективна страна при осъществяване на инкриминираното деяние, а именно, че предварително не е знаел какво представлява границата между Република Турция и Република България и преди да бъде установен от служителите на ГПУ - Малко Търново, не е имал знанието, че се намира на територията на Република България.

Направените изявления на подсъдимия в тази им част са спорадични и житейски нелогични.

От една страна, касае за образован мъж на средна възраст, който работи като адвокат, което предполага, че е запознат с вътрешно-правните и международно-правните норми, регламентиращи, че преминаването на държавна граница става през определени за това места и с разрешение на надлежните органи.

От друга страна, всяко решение за преминаване на държавна граница без разрешение на съответните държавни власти и не през определените за това места предполага предварителна подготовка, изразяваща се в набавяне на информация досежно мястото, където това може да се осъществи.

В настоящият казус, по безспорен начин се установи, че подсъдимият Т. е влязъл от Република Турция в Република България като е преминал през река Делийска, която се явява хоризонталната гранична линия между двете държави. В този смисъл са показанията на св.Д., които съдът кредитира като непротиворечащи на обясненията на подсъдимия и който въз основа на извършен обход на местността подробно описва механизма на извършване на инкриминираното деяние след преминаването на река Делийска, а именно - по черен горски път до съоръжение С100, представляващо телена ограда с 25 проводника, бивше КСП, което е успоредно на държавната граница и на километър от нея в права линия, в посока към м.”Капана”, покрай бившето „Бръдце”, откъдето подсъдимият е стигнал до чакълиран път, по който е вървял до установяването му от свидетелите Д. и К. и които показания се явяват логично продължение на обясненията на подсъдимия Т., в частта, в която същият заявява, че лице на име И***** го е отвел до с.Дерекьой, Република Турция, прокарал го е през някакво място до границата /в случая река Делийска/, където го оставил, като му показал посоката, в която да тръгне. Подсъдимият Т. в обясненията си не отрича, че е преминал през реката, което в съответствие с интелектуалните му и вербални възможности, води до извод, че в този момент у него вече е било налице знание, че се намира на територията на Република България, още повече, че мястото, където е бил установен, макар и да не е било обозначено с пътни табели, е на около два километра от реката, извън гористата местност, на стабилизиран път, водещ към гр.Малко Търново.  

При оценката достоверността на обясненията на подсъдимия Т., съдът се ръководи от правилото, че освен средство за защита те са и важен източник на доказателства, но като доказателствено средство същите следва да се ценят във връзка с останалия доказателствен материал и с оглед на собствената им убедителност, логичност и вътрешна последователност. Давайки обяснения по повдигнатото му обвинение, подсъдимият Т. изрази своето отношение към обвинението, като не го призна. Същият не е длъжен да съдейства за собственото си разобличаване и има процесуално право да дава такива обяснения, каквито намери за необходимо, включително и неверни, както и да избере момента, в който да ги депозира. В настоящия случай, по пътя на доказването със съответните доказателства събрани по реда на НПК, се установи неверността на обясненията на подсъдимия Т., в частта, в която същият се домогва да установи липсата на субективна страна при осъществяване на деянието, поради което и лансираната от него версия, съдът прие за защитна и опровергана от показанията на разпитания в процеса св.Д., поради което и като противоречаща на доказателствената маса, настоящият съдебен състав я отхвърли като неправдоподобна и недостоверна.

В останалата им част, обясненията на подсъдимия Т. звучат правдоподобно и логично и кореспондират на събрания по делото доказателствен материал досежно времето, мястото, начина и мотивите за извършване на инкриминираното деяние.

Описаните обстоятелства се установяват по безспорен и категоричен начин от свидетелските показания на К. и Д., дадени в хода на проведеното съдебно разследване. Същите допринасят за изясняване на фактическата обстановка по делото досежно събития последващи извършването на деянието – времето на неговото осъществяване, мястото, начина, по който е извършено и неговото авторство. Обстоятелството, че при депозирането им в съдебно заседание се констатираха известни противоречия помежду им, не внася съмнение в тяхната правдивост и достоверност и не намалява тяхната доказателствена стойност. Обяснение за тези констатации е изминалият период от време от датата на извършване на деянието до участието им в съдебно заседание, което неминуемо се отразява на спомените относно възприятията и впечатленията, свързани с престъпното деяние.

В тази връзка съдът констатира следните противоречия:

Св.К. в показанията си твърди, че при първоначалното установяване на подсъдимия Т., св.Д. е провел с него разговор на английски език, докато св.Д. заявява, че с подсъдимият е водел разговор единствено на български език. В този смисъл са и обясненията на подсъдимия Т., поради което и съдът не кредитира показанията на св.К. в тази им част.

Съдът не кредитира показанията на св.К. и в частта, в която същият заявява, че подсъдимият се е легитимирал пред него и св.Д. с лична карта на турски език, тъй като същите са в противоречие както с показанията на св.Д., от които става ясно, че документ за самоличност не е бил представян от подсъдимия, така и с обясненията на последния, от които става ясно, че личната карта е била открита в джоба му при извършеният му обиск.

В подкрепа на обвинението са и приложените и приети по делото писмени доказателства - писмо, изх.№92-00-1093/27.08.2013 г. на Председателя на комисията по предоставяне на убежище, писмо, изх.№02-1682/26.08.2013 г. на Председателя на Държавната агенция за бежанците към Министерски съвет, копия със заверени преводи на български език на Договор за безвъзмездно прехвърляне от 01.06.2009 г., Удостоверение, вх.№05.1EGM.4.34.81.44.2009/2697 от 07.05.2009 г. на Н-к на РПУ, писмо на Заместник областен управител от 01.03.2007 г., Удостоверение №61107/28.08.2013 г., издадено от Председателя на АК-Истанбул, Удостоверение за адвокатска правоспособност №05986, Удостоверение №05990/28.08.2013 г. на Председателя на АК-Истанбул, Удостоверение №05989/28.08.13 г. на Председателя на Изпълнителния съвет на Център за практическо обучение, Диплома за висше образование, издадена от Истанбулски университет, юридически факултет, Идентификационна карта на адвокат стажант, Адвокатска идентификационна карта, карта №*******, издадена от Сдружение на адвокатските колегии, Свидетелство за управление на МПС, Удостоверение за регистрация в адвокатска колегия, лична карта, серия *** №*****, извлечение за движение по сметка, Декларация-образец от подписа, Международен семеен паспорт, Копие от адресна карта на чужденец, Договор за наем от 02.09.2013 г., копие от свидетелство за съдимост №200013-91-34, издадено от Районна прокуратура гр.Истанбул на турски език, ведно със заверен превод на български език, протокол за обиск от 08.08.2013 г. на МВР, Доклад на АК-гр.Истанбул във връзка с допуснати процесуални нарушения на ниво съдебно производство и преследване по делото „Ергенекон”, служебна бележка издадена от Партия на националистическо движение, партийна централа Район Фатих, Регистрационна карта на чужденец, подал молба за убежище №824000050, издадена от ДА за бежанците при МС, справка, изх.№92-00-1093/05.11.2013 г. на Председателя на Комисията по предоставяне на убежище, които в съвкупност установяват основните обективни и субективни признаци, релевантни за съставомерността на извършеното от подсъдимия Т. деяние и са относими към въпроса за наказателната му отговорност.

Гореизложеното относно личностната характеристика на подсъдимия Т. се потвърждава от приложената по делото справка за съдимост, видно, от която към инкриминираната дата същият е с необременено с криминални прояви съдебно минало.

Съставът по чл.279, ал.1 от НК изисква от обективна страна преминаване през държавната граница без разрешение на надлежните органи, а от субективна страна - съзнание за липсата на съответно разрешение, при което се предприема и осъществява преминаването на държавната граница.

В конкретния казус, наличните убедителни гласни и писмени доказателства подкрепят повдигнатото срещу подсъдимия Т. обвинение, че същият е консумирал от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.279, ал.1 от НК, насочено против установения ред на управление, тъй като на 08.08.2013 г., около 08,30 часа в района на бившата 8-ма гранична застава в м.”**”, в зоната на отговорност на ГПУ Малко Търново, е влязъл през границата на страната без разрешение от надлежните органи на властта и не през определените за това места.

Преминаването на държавната граница се осъществява по нормативно регламентиран начин, през административно установени гранични зони и на определени за това места – ГКПП. Техният статут е регламентиран в Наредбата за граничните контролно-пропускателни пунктове, съгласно нормите на която, граничните контролно-пропускателни пунктове са обособени територии със специален режим на пропускане и охрана, изграждат се на международни шосейни пътища, както и на територията на международни железопътни гари, летища и пристанища за обществен транспорт, и единствено през тях се разрешава преминаването на държавната граница, ако не е предвидено друго в международен договор, като при преминаването през зоната на ГКПП на външни граници, каквато за Европейския съюз се явява границата на Република България с Република Турция, се извършва граничен паспортно-визов, митнически, ветеринарномедицински контрол и карантина, фитосанитарен контрол и карантина, граничен държавен здравен контрол и контрол на транспортните средства, след реализирането на които се получава разрешение за влизане или излизане от страната.

Престъпното деяние е извършено от подсъдимия Т. при форма на вината пряк умисъл. Същият е искал настъпването на вредните последици, предвиждайки и съзнавайки общественоопасния характер на деянието си. Съзнавал е, че с преминаването на река Делийска, същият влиза в Република България, без разрешение на надлежния орган, обективирано в реализиране на проверка за самоличността му, чрез представяне на валиден паспорт, какъвто се изисква при преминаване на външна граница на Европейския съюз на лица, които не са граждани на Европейския съюз и с какъвто подсъдимият не е разполагал към момента на установяването му, като влизането не е станало през определеното за целта място, което в случая се явява ГКПП-Малко Търново.

Интелектуалният и волеви момент на виновното поведение на подсъдимия Т., обективирано в действията му, показва че в съзнанието му са били оформени ясни представи, че е преминал границата между Република Турция и Република България. Същият притежава необходимия психически капацитет за това, което допълнително обосновава наличието на субективни признаци на инкриминирано деяние.

Субективният елемент на престъплението на подсъдимия Т. се обективира в изпълнителното деяние на престъпната му проява и намира израз в депозираните от свидетеля Д. в тази им част показания, достоверността, на които се подкрепя и от останалата доказателствена съвкупност по делото.

В тази насока, решавайки въпроса за съдържанието на умисъла, съдът изходи от съвкупността на всички обстоятелства за извършване на престъплението, поради което и не споделя възражението на защитата на подсъдимия Т. за недоказаност на обвинението по чл.279, ал.1 от НК от субективна страна.

Съгласно нормата на чл.279, ал.5 от НК, не се наказва онзи, който влезе в страната, за да се ползва от правото на убежище съгласно с Конституцията.

В настоящият казус, от събраните по делото гласни и писмени доказателства безспорно се установи, че деянието по ал.1 на чл.279 от НК – влизане в Република България без разрешение от надлежните органи на властта и не през определените за това места, е било извършено от подсъдимия Т., за да се ползва същият от право на убежище съгласно с Конституцията.

Историко-правния аспект на понятието „право на убежище” намира своята основа във възникващите конфликти в рамките на една държава или между две или повече държави и е свързано с напускане на конфликтната зона и търсене на убежище. Характерните белези на убежището са допускане на чужденец на територията на дадена държава и поставянето му под закрила. От тази гледна точка, според „Всеобщата декларация за правата на човека”, приета от Общото събрание на ООН, всеки има право да търси и да получава убежище в други страни, когато е преследван.

В Република България, статутът на търсещите убежище е регламентиран от Конституцията, Закона за убежището и бежанците /2002 г./, Конвенция за статута на бежанците /1951 г./ и Протокола за статута на бежанците /1967 г./.

За да бъде получен статут на бежанец е необходимо иницииране на процедурата от лицето-заявител, което трябва в разумен срок, по своя воля да заяви своето желание за получаване на убежище, като съгласно ЗУБ, лицата търсещи убежище биват две категории-такива със статут на търсещи убежище, подали молба до Президента на Република България и такива със статут на търсещи убежище, подали молба до Председателя на Държавна агенция за бежанците.

Основание за предоставяне на убежище от Президента е молба за „предоставяне закрила на чужденец, преследван заради убеждения или дейност в защита на международно-признати права и свободи”. Предоставя се с акт на Президента на Република България.

В връзка с гореизложеното, чл.27 от Конституцията гласи, че Република България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи. Такива международно признати права и свободи са правото на живот, човешко достойнство, неприкосновеност на личността, на свобода и сигурност, свобода на мисълта, съвестта и религията, на изразяване на мнение и свобода на информацията, недискриминация и други, включително и правото да се получи закрила от преследване заради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политически възгледи или дейност в защита на международно признати права и свободи като израз на международната закрила за гарантиране на основните човешки права и свободи. В същият смисъл са и нормата на чл.4, ал.3 от Закона за убежището и бежанците, която регламентира принципа „non refoulement” /забрана за връщане/, на който принцип се подчинява статутът на търсещите убежище, подали молба до Президента и чл.33, ал.1 от Конвенцията за статута на бежанците и чл.19, ал.2 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Относно статутът на търсещите убежище, подали молби до Председателя на ДАБ, в ЗУБ е регламентирано, че режимът за влизане и пребиваване на чужденци не се прилага за търсещите убежище бежанци, всяко лице заявило, че е бежанец се счита за такова до доказване на противното от компетентните национални власти и статутът му на търсещ убежище бежанец възниква от момента на подаване на молбата до съответните компетентни власти. 

В настоящия казус, събраните по делото писмени и гласни доказателства водят до единствено възможния извод, че подсъдимият Т. действително е напуснал родината си – Република Турция и е влязъл в Република България, за да се ползва от правото на убежище съгласно с Конституцията, като въпросът дали престъплението, за което е бил предаден на съд в Република Турция и за което е осъден на десет години лишаване от свобода, е политическо, не е предмет на разглеждане в настоящето производство, в което за приложението на ал.5 на чл.279 от НК е достатъчно да се установи наличието на действия, чрез които намерението на лицето да се ползва от право на убежище, е изразено обективно.

Съгласно трайната съдебна практика, чужденец, влязъл не по законоустановения ред в Република България, за да поиска закрила, пристигайки направо от територия, където са били застрашени животът и свободата му, е длъжен да се представи незабавно на компетентните органи и да посочи уважителни причини за незаконното си влизане или пребиваване на територията на страната.

В настоящия казус, подсъдимият Т. е бил установен от служителите на ГПУ-Малко Търново непосредствено след преминаването на държавната граница, а след отвеждането му в управлението на ГПУ-Малко Търново същият се е представил с имената си и е посочил като причина за незаконното си влизане намерението да търси политическо убежище. В този смисъл са обясненията на подсъдимия Т., депозирани в хода на проведеното съдебно разследване, които съдът кредитира като непротиворечащи на събрания по делото доказателствен материал, видно от който мотивите и подбудите за извършване на престъплението са били изложени от него още при разпита му в качеството на обвиняем за престъпление по чл.279, ал.1 от НК, както и в производството по вземане на мярка за неотклонение „Задържане под стража”, и двете провели се на инкриминираната дата – 08.08.2013 г.

Действително, от събраните по делото доказателства не се установява по несъмнен начин подсъдимият Т. да се е представил с имената си още при установяването му в м.”**”. В тази връзка обаче, от показанията на св.Д. става ясно, че същият не го е попитал за имената му, докато подсъдимият в обясненията си заявява, че се е представил с тях. Поради това, че св.Д. не владее турски език, както заявява по време на разпита си, а подсъдимият е отговарял на майчиния си език, няма как да се направи обоснован и категоричен извод, че подсъдимият не се е представил още тогава с личните си имена.

На следващо място, наличните данни за притежаване от страна на подсъдимия Т. на лична карта на турски език, за която св.К. свидетелства, че е неистинска, в какъвто смисъл е и приложената на л.29-30 от ДП експертна справка №200/08.08.2013 г., съпоставено с показанията на св.Д., в частта, в която същият заявява, че при проведения разговор на български език, подсъдимият е заявил, че спортува, което онагледил с жестове, казвайки думата „крос”, че паспорта му е в хотел в гр.Малко Търново, биха могли да доведат и до други разсъждения по въпроса възможно ли е подсъдимият Т. да е влязъл в Република България с намерения, различни от това да търси убежище или да търси убежище в държава – членка на Европейския съюз, различна от Република България, или да използва в Република България неистинската личната карта на турски език или посредством друг начин да се снабди с паспорт, необходим му, за да премине държавната граница, излизайки от Република България, но няма да представляват обоснован правен извод.

Безспорно, могат да бъдат направени и други предположения за поведението на подсъдимия и предприетите от него действия, които от своя страна да кореспондират с други логични възможности, но съдът не може да изгради присъдата си върху предположения, които с оглед на съществуваща стройна логическа връзка да бъдат обявени за обективна истина и да определят съдържанието на съдебния акт, т.е. присъдата не може да почива на предположения, на съмнителни, несигурни и колебливи изводи досежно основни обективни и субективни признаци на престъплението.

Съдът се ръководи от основното правило, че не бива да се допуска смесване на основните категории – възможност и действителност и обстоятелството, че подсъдимият не е влязъл в страната, за да търси убежище, е конкретен факт от обективната действителност, който подлежи на установяване по предвидения в НПК ред и който не може да се презюмира като настъпил само поради възможността да се осъществи.

В този смисъл, колкото и да е висока степента на вероятност причините, поради които подсъдимият е влязъл нелегално в Република България, да са различни от заявените, това не е достатъчно да създаде окончателно убеждение у съда за виновност на подсъдимия единствено по чл.279, ал.1 от НК. Необходими са положителни доказателства, които да изключват всички други противни изводи, а в конкретния случай, събраните по делото доказателства водят до единствено обоснован и категоричен извод, че деянието по ал.1 на чл.279 от НК е извършено от подсъдимия Т., за да се ползва от право на убежище в Република България, който извод на съда се подкрепя допълнително и от обстоятелството, че дори и на територията на Република България, подсъдимият като търсещ убежище е можел да подаде молба до държава-членка, различна от тази, на чиято територия се намира. Наличните доказателства сочат, че това не е сторено от подсъдимия, поради което и на основание чл.279, ал.5 от НК, съдът го призна за виновен, че е влязъл в Република България без разрешение на надлежните органи на властта и не през определените за това места, но не го наказа, тъй като е сторил това, за да се ползва от правото на убежище съгласно с Конституцията.

На основание чл.112, ал.2 от НПК, съдът постанови иззетия като веществено доказателство документ – турска лична карта, серия R11 №136408, издаден на 24.06.2010 г., да се предаде на Консулството на Република Турция, находящо се в гр.Бургас.

На основание чл.309 от НПК, съдът отмени взетата спрямо подсъдимия Т. мярка за неотклонне, която е „Парична гаранция” в размер на 2000 лева.

По изложените съображения съдът постанови присъдата си.

 

                                             

СЪДИЯ: